Перу и Аржентина (плюс малко Бразилия и Холандия)

“I want to urge you very strongly to travel as much as you can, and to evolve yourself as an internationalist. It’s as important a part of your education as a radical as the reading of any book.” – Christopher Hitchens

TL; DR: пътувах до Перу и Аржентина (през Амстердам) с една нощувка в Бразилия. Посетих Лима, островите Байестас, рисунките в Нацка, Куско, Писак, Свещената долина на инките, Мачу Пикчу, водопадите Игуасу от Бразилия и от Аржентина, Буенос Айрес, Тигре и едно ранчо в Сан Антонио де Ареко. Общо девет полета, плюс возене в коли, автобуси, влакове, лодки, кораби, и върху един кон. Всичко това за две седмици.

Ден 1: Пристигаме в Лима

Пристигаме в Лима към 7 вечерта след 13+ часов полет и кратичък престой в Амстердам. За първи път ме посрещат на летище с табелка с името ми. Млад шофьор, необозначено такси и сух въздух са първите ми впечатления от града. Спираме на съмнителен заден паркинг, но ни води до близкото хотелче, където бързо се настаняваме. Бяхме много близо до историческия център (което, странно, се оказа не-туристическа и малко уж опасна зона) и тръгнахме на бърза разходка. Първите ни впечатления са за интересен, малко мръсен град с големи паркове и красива колониална архитектура:

Прибираме се и дремваме за 5-6 часа.

Ден 2: острови Байестас и рисунките в Наска

Ставаме в 4 сутринта, гласим се бързо и в 4:30 шофьорът ни дойде да ни събере от хотела. Целите са Байестас и Наска (купихме си този тур). Оказва се някакъв дядо, който обаче шофира така, че прави всички наши таксиджии, маршруткаджии, батки, шофьори на BMW, голфаджии и подобни да изглеждат притеснителни дечица на триколки.  Лудо, рисковано каране, крейзи изпреварвания на тирове в остри завои с пропасти, влизане (и разминаване с идващи коли) в насрещното, чудеса…

Пътуваме по Панамериканската магистрала, която ще срещна отново в Аржентина.

Така или иначе преди обяд пристигаме в Паракас, където ни вземат с моторна лодка и за 30 минути пристигаме около островчетата. Ще оставя снимките сами да говорят:

 

Феноменално е!

След островите се връщаме в колата на лудия дядо и продължаваме към Наска. По пътя си говорим доста за Перу – от храна до политика. Държавата е като България, но на стероиди – корупция, безобразия, побъркани шофьори, хубава природа, чудни и странни манджи (ядат морски свинчета и алпака).

В Наска е разбира се страшно сухо, дишаш пясък и камъни. Стигаме едно малко летище от което хващаме малко самолетче за полед над древните рисунки:

Рисунките са загадъчни и доста впечатляващи с размера и прецизността си. На туристите явно обичат да говорят за извънземни, но аз си оставам скептик 😉

Последва кратък, но супер вкусен обяд: Палта Релена Перуана (нечовешко авокадо с пълнеж) и разни сочни пилета. После се отправихме в Лима. Цялото нещо отне към 17 часа, като разстоянието е малко повече от София до Варна и обратно за един ден 🙂

Ден 3: разходка в Лима, пирамидата Хуака Пуклана

Третият ден го оставихме само за самата Лима. Обикаляхме пеша мно-о-о-го. Видяхме целия централен район – президентство, стари колониални сгради и дворци, голяма църква с катакомби и костници, историческият музей, големите паркове, плажа и една пирамида.

Градът е ходеща лудница. Непрекъснато, непрестанно, безпричинно бибипкане с клаксони. Карат като луди, пресичат улиците подобно гълъби и на никого не му прави впечатление. Хората често са груби или поне неучтиви.

Видяхме пирамидата от кирпич Хуака Пуклана от племето Лима. Беше интересно, особено защото аз поне свързвах Перу само с инките, а се оказа че има страшно много и разнообразни култури от доста преди тях – пустинни, амазонски, андийски.

Вечерта седнахме в чудесен ресторант, където ядох севиче – сурова риба в лимонов/лайм сок с лук. Обожавам го това нещо, надявам се да се науча да си правя сам.

 Нищо в Лима не ме впечатли така както плажната ивица и огромните отвесни скали между самия град и плажа:

Ден 4: Куско, Писак, много животни, влак до Агуас Калиентес

Отново ставаме в тъмните часове на сутринта, този път за да хванем полета към Куско. Имаме достатъчно време за да се помотаем, на летището в Лима дават 30 минути безплатен Wi-Fi.

Хвърчим около час и кацаме. Куско е на 3400м надморска височина, та веднага като позабързах крачката се задъхах, после усетих леко замайване в главата, но нищо страшно. Билетите ни за Мачу Пикчу са за следващия ден, и нямаме много време. Разбираме се с шофьор да ни закара до Олайтантамбо откъдето ни е влака за Агуас Калиентес, града в подножието на Мачу Пикчу (на около 150 км планински път). По пътя ще ни разведе и ще спира за снимка на разни забележителности. Шофьорът едва говори английски, но някак комуникираме по време на пътя.

Минаваме през свещената долина. Гледките са страхотни, спираме на 2-3 места по пътя за снимка. Отбиваме се в център за спасени животни, където видяхме разни създания които са ги тормозили (тукан със счупен клюн и разни подобни) и няколко опитомени.

Следващата спирка бяха руините на древния Писак. Шофьорът обясни че ще отнеме 20-30 минути да видим основните руини, но сбъркахме пътя и ни отне час и половина (под слънцето, съвсем изгоряхме). Отстрани изглежда като Царевец, но е значително по-голямо цялото нещо.

Не ни остава време за планирания обяд и разходка в Олайтантамбо, където също има стар град с руини от инките и красиви къщи. Пристигаме точно на време единствено за да се качим на влака. Влакът е специално пригоден за туристи, с по-големи прозорци и от него по пътя до Агуаст Калиентес (подножието на Мачу Пикчу) се виждат изключителни, колосални гледки от Андите.

Пристигаме в Агуас Калиентес. Този град съществува единствено заради Мачу Пикчу. Всичко е яко кич, латиноамериканска чалга и безкрайно много туристи. За щастие хотелчето което бяхме наели се оказа много приятно. Една мъничка перуанка с огромна усмивка ни настанява и помага, и макар че пак почти не говори английски, някак не й се дразним.

След настаняване и душ излязохме да хапнем. Уцелихме страхотен ресторант, аз ядох някакво пиле, а Магдалена беше по-коравосърдечна и вечеря месо от алпака. Хареса й, било като телешко.

Ден 5: Мачу Пикчу

Отново ставаме много рано, към 4 сутринта. Час и малко по-късно вече бяхме на опашката за автобусите към Мачу Пикчу. Въпреки огромните орди хора, организацията беше безупречна и всички се качихме бързичко.

Слизаме от автобуса и от всякъде се стичат гидове, които предлагат услугите си. Проправяме си път, редим се на опашка за да влезем в самия Мачу Пикчу. И тук като навсякъде ни трябват паспорти, бият печати по билетите и прочее мерки за сигурност. Билетите ни включват изкачване към самата планина Мачу Пикчу – с гледка към града и по-малката планина Уайна Пикчу. Организацията е така направена, че човек първо посещава планината, след това самия град.

Представях си криволичещи планински пътечки, а се оказаха само стълби. Малко над 500 метра денивелация само в катерене на древни и стръмни инкски стълби, голяма веселба. Но пък гледките по пътя и особено от върха много, много си струват умората, пуфтенето, потенето и пръхтенето по баирите.

 

 Удивително, има сняг на върховете отсреща. А сме на екватора…  Върхът който качихме е 3000 метра, нямам идея по-високите наоколо колко бяха.

След планината си присъединихме към група с гид, който да ни разказва за града. Много беше интересно всичко – руините, нещата които разказа гида, атмосферата, природата наоколо.  Дори стадатата с туристи не успяха да го развалят.

Извадихме голям късмет с времето: въпреки че бяхме в края на дъждовния сезон, и въпреки че предния ден беше валяло много, през целия ни престой беше слънчево и приятно. Мачу Пикчу ми е мечта от малко дете, мисля че ако не бях такова дърво щях да пусна някоя сълза. Много съм доволен, че посетих.

Връщаме се в Агуас Калиентес на време да може да си съберем багажите спокойно, да се поразходим и хващаме обратния влак към Куско. Там се запознах с едни готини англичани, и си говорихме глупости за да убием времето. Обичам да говоря английски, стана ми носталгично за живота ми в Шотландия като студент.

Ден 6: Куско, крепостта Саксайуаман

Отново в Куско, пристигаме късно вечерта. Хостелът малко ни разочарова с липсата на организация, табели и сапун, но така или иначе не прекарахме много време в него. Поне се намираше на добро място в стария град, наблизо имаше разни симпатични заведения. В едно от тях вечеряхме чудесни палачинки (едната беше с чили кон карне и лют мексикански сос, препоръчвам).

Приспиваме и следващия ден обикаляхме из целия град. Най-напред посетихме Саксайуаман – стара крепост на инките. Част от нея испанците са разрушили за да построят от камъните катедрали и други сгради, част още си стои. Намира се на височък хълм и има страхотни гледки към целия град:

Аз се снимах с разни баби и алпаки:

Центъра на Куско е доста европейски и колониален. Посетихме интересни църкви, музеи, доста голяма централна катедрала. В нея влязохме (вътре си взехме гид) и е доста интересно как са адаптирали християнството за да конвертират по-лесно инките преди време. На “Тайната вечеря” примерно Исус и апостолите вечерят… морско свинче, което е традиционна храна в Перу.

Взехме един от безплатните турове на града. Някакъв ентусиазиран младеж ни разведе, като първата спирка беше местна работилничка за шоколад. Имаше много интересни неща, включително листо от кока, залято с шоколад, всичко правено с местно какао и т.н.

Бях обяснил на Магдалена колко е яко че навсякъде в града има ЛГБТ знамена и колко са толерантни хората, то се оказа че е просто знамето на Куско:

Гидът ни обясни, че много чужденци били със същата реакция като мен. Обиколихме разни доста интересни места, беше хубаво. И… Много стъпала навсякъде навсякъде. Тия инки малко са се мразели за да се катерят така непрекъснато по баири и стълби.

Ден 7: Пътуване към Игуасу, Бразилия

На сутринта тръгваме към Бразилия, през Лима. Двата полета общо ни отнеха практически целия ден. Пристигаме вечерта към 6-7 в хостела. Той е точно до природния парк – има си табели да се внимава със змиите и скорпионите, всичко както трябва 🙂

Поръчваме храна, хапваме и аз вече съм труп.

Ден 8: Игуасу, Бразилия

На следващия ден сутринта още се срещаме със сестрата на Магдалена, Теодора, която временно живееше в Буенос Айрес и дойде при нас до Бразилия. Отиваме заедно в един много впечатляващ парк за птици и пеперуди. Имаше всякакви пернати, повечето не подозирах че ги има, останалите на живо са по-яки отколкото на картинка. Туканите са жестоки.

След това отиваме в природния парк Игуасу, където са водопадите от бразилската част. Разликата с Перу е много очевидна – хората от персонала говорят чудесен английски, по-учтиви са и все ме питат откъде съм, мацките са по така. В този парк освен водопадите има разни други атракции – разходка в джунглата, разходка с лодка, екстремна лодка, по-дълги обиколки и т.н. Първоначално видяхме водопадите:

А след това и се разходихме за кратко в джунглата и по реката:

Видяхме ето тази група тукани в естествената им среда. Още се вълнувам при спомена:

И ядохме тия зелени мандарини, които отвътре са си оранжеви и много вкусни:

Вечерта си вземаме такси до Аржентинския град Игуасу. Минаваме границата с чакане, но без проблеми. Визи не се изискват. Хостелът беше ОК, но доста по-зле от хостела в Бразилия.

Разходихме се из градчето, ядохме аржентинска храна. Още тук ми правят впечатление солидните порции храна в ресторантите и как хората си поръчват Кока Кола и бира в двулитрови бутилки на всяка маса. Пих някаква аржентинска биричка, ядохме сладолед с дулче де лече , прибрахме се и се наспахме за следващия ден.

Ден 9: Игуасу, Аржентина и пътуване към Буенос Айрес

Директно се отправяме до близката автогара и тръгваме към същия природен парк, но от аржентинската страна. Очаква се да е по-впечатляваща.

Вътре в парка се придвижваме с едно малко влакче. Купихме си билети за атракция на която те карат с лодка под един от водопадите. Наивно мислих че просто ще мине някак около водопада и просто ще се понамокрим малко… Нищо не е по-далече от истината.

Това със сигурност е сред най-яките неща които бях правил. Моторна бърза лодка, засилва се към водопада и скалите и изведнъж усещането е че изливат върху тебе 100 кофи вода в секунда от близко разстояние. Невероятно е усещането, препоръчвам го на всеки. Водопадите под които мина и застана лодката не са никак малки, също.

Останалата част от деня е прекарахме в разходка в парка и посетихме най-големия от водопадите, Дяволското гърло:

След парка се връщаме до хостела, от там към местното летище и право към Буенос Айрес.

Ден 10: Буенос Айрес и Тигре

Наспиване, закусваме някакви симпатични кроасанчета и се отправяме към градчето Тигре. За да стигнем там се возим на влакче, което кара още ‘обратно’ спрямо колите, защото са го правили англичаните навремето.

В Тигре хапваме в някаква къща, която изглеждаше все едно извадена от хубав квартал на Лондон. Преди време в Аржентина всеки си е строял къщата спрямо стила от където имигрира, та на места е доста интересна архитектурната смеска. Сандвичът с телешко беше божествен.

Първо малко география. Буенос Айрес хем е на брега на океана, хем не съвсем. Той е на брега на много вдлъбнат залив в който има и делта на много голяма река. Резултатът е, че там плажове няма – хората ходятна море в Уругвай.

По реката видяхме страхотни къщи построени по островчета. Хората така си живеят, по водата: супермаркетите са на корабчета, вместо камиони за боклук имат кораби за боклук и т.н.

След разходката отидохме до приятелка на Теодора. Жената живее в Аржентина от 50+ години, наследница на български художник, изпъден от комунистите през 50те, защото е евреин. Беше много странно да съм в Аржентинска къща, да сядам на стари български столове, в градината да има здравец и да говоря на българо-английски 🙂

Вечерта вечеряхме в готин местен, не-туристически ресторант който ни препоръчаха. Ядох телешки стек, и мога да потвърдя че в България месото не е месо 🙂 Порциите бяхя огромни, обстановката много автентична: без музика, хартиени покривки, весели хора плещят испански.

Ден 11: Сан Антонио де Ареко, гаучовци и яздим коне

Отново повод да станем рано: пътешествие (резервирахме го месец-два предварително) до градчето Сан Антонио де Ареко, откъдето ще отидем до ранчо с гаучоси. В осем сутринта ни взе шофьора, час и половина път, част беше отново по Панамериканската магистрала, този път от този край на континента.

Пристигаме в градчето и веднага ни вкарват да пием кафе в автентично местно заведение, с кратка разходка след това.

Гидът ни е един шантав пич, живял доста години в САЩ, обиколил целия свят, бил на Антрактида с някакъв капитан от Норвегия и… абе, говореше много и все весели истории. Разказа ни много интересни неща за Аржентина и за гаучосите (fun fact: част от традиционните гаучоски дрехи идват от някакви казашки униформи които не трябвали на никого след първата Кримска война).

След още малко път с кола пристигаме в ранчото, където яздихме коне, ядохме домашно приготвено аржентинско месо, и гледахме разни традиционни танци. И мен ме накараха да се пробвам да танцувам (извиних се на свидетелите за това което бяха принудани да видят).

След няколко часа в ранчото шофьорът ни върна в Буенос Айрес. Към края на пътя малко спука гума и трафикът беше кошмарен, та трябваше да търсим такси.

Вечерта отидохме в някакво място за танго. Видях баба на 70-75 години на 10-15 сантиметрови токчета да танцува… Много от мъжете също бяха разни дядовци. Беше интересно.

Ден 12: Още Буенос Айрес

Този ден беше най-свободния от цялата ваканция. Нямахме никакви ангажименти, та просто си взехме билети за туристическите автобуси и се возихме. Посетихме някои от емблематичните стари квартали на Буенос Айрес като Бока (видях стадиона на Бока Хуниорс).

 

Посетихме интересни паркове и един доста голям музей/галерия. Един от многото, всъщност. Буенос Айрес се оказа град с много култура, много музеи, музикални събития, галерии.

Привечер натоварихме Теодора на такси към летището, и от там към Европа. Ние продължихме с разходки и вечеря.

Ден 13: Още малко Буенос Айрес и чао-чао, Америка

Имахме само половината ден, защото трябва да гоним самолет. Не успяхме да посетим един музей на когото се точихме (отваряше в някакво безумно време и нямаше как да стигнем безрисково). Затова пък посетихме Японската градина в града – беше ОК, не е кой знае каква атракция.

 

Отправяме се към летището, безпроблемно се качваме на самолета и изпадам в 13.5 часов делириум в който дремя, преяждам, чета и гледам филми.

Ден 14: Амстердам, Рембранд, мацки и… край

Победоносно стигаме Амстердам. Аз не бях ходил, та качваме се на влакче от летището и стигаме директно в центъра. От там посетихме къщата на Рембранд – отдавна си го мечтаех това. Доста ми хареса, вътре имаше и разни художници които демонстрираха как се правят пигменти, как са се смесвали боите по времето на майстора и т.н. Доста негови рисунки, но самата галерия за съжаление беше за ремонт. Исках да влезем и в музея на Ан Франк, но имаше голяма опашка и отложихме.

Разходихме се, Магдалена ме заведе на червените фенери… На някои от витрините много красиви мацки, противно на моите очаквания. Тя разказа че на някои от уличките има по-дебели жени, на други – по-кльощавички, на трети – нещо друго.

Евала на холандците че така са уредили проституцията! Каквото и да е мнението на обществото за тия неща, не бива да обричаме тия жени (па и мъже) на побой и насилване от сводници, болести, мръзнене по улиците, аборти и какво ли не. По-добре да си има нормални закони за тия услуги които да гарантират здраве и сигурност за всички страни.

Купихме някакви неща и стана време да се хващаме последния, девети полет от цялата почивка. Удовлетворени и недоспали пристигаме в София късно вечерта.

Заключение

Супер беше. Магдалена ме бъзикаше че трябва да основа туристическа агенция на име “Нърдтурист”, защото повечето неща които видяхме бяха nerdy, и през цялото време мязах на прегорял германец-програмист. Наистина беше все едно ходя през детските си енциклопедии цялото нещо – от Наска до Рембранд.

Научих страшно много за кратко време. За хората, държавите, културите. Колко са различни всъщност Южноамериканските държави. Колко Аржентина е като САЩ по отношение на етническото разнообразие…

Трудно ми е да кажа кое беше най-интересното нещо. Всичко беше страхотно, сбъднах си няколко мечти. Радвам се че и нямаше нито издънки, нито сериозни здравословни проблеми, и че успяхме да brute force-нем джет лага и височинната болест.

Пожелавам си цял живот да не спра да пътувам 🙂 Страхотно е.