Две години в България

10974461_831654353547385_7780219644661478369_o

Не знаех каква илюстративна снимка да сложа, но пък какво по-българско от баницата. Престилката не е моя! 😉

Тия дни стават две години откакто се прибрах в България след пет години учене/работа по чужбината. По онова време бях решил да си дойда, защото действително ума ми беше в България, а тялото в Шотландия: мислих за България, гледах видео на живо от протестите против Орешаро, духом бях с приятелите си на площада. Все още смятам това за правилното решение.

 

За две години получих доста шамари по идеализма и оптимизма.

 

Известно време след като се прибрах, се оказах близо до показно убийство на “бизнесмен”. С един приятел ни взеха за поемни лица при огледа, прекарах няколко часа около трупа, и наблюдавах работата на детективите, съдебния лекар, полицаите. По моя некомпетентна оценка си свършиха работата професионално, но като че ли те самите нямаха надежда, че работата им има смисъл – и доста време по-късно, все още няма никакво раздвижване по случката от страна на прокуратурата.

Едва ли ще има. А нещото от което ми се повдигна не беше гледката на убития, а да видя после кой какво приказва за убийството по телевизиите. Стана ми ясно от първа ръка каква е медийната среда в България, че по сутрешните блокове не се канят случайни хора, и те не казват случайни неща. Ето защо трябва да се случат правосъдна и медийна реформи (т.е. медиите да са с по-ясна собственост, etc).

 

Хората казват, че нищо не се случва в България.

 

Разбирам усещането. Някъде в архивите на БНТ вероятно все още има запис как соц милиционери бият един от чичовците ми на про-демократичен протест през 1989, и го хвърлят в камионетка. Имам детски спомени как хората превземаха Народното събрание от БСП през 1997. Аз пътувах от Горна Оряховица до София през 2007, за да протестирам против Станишев. 2013 година протестирах против Орешарски. 2015 протестирах против Мая Манолова, а тя ми се подиграва от медиите. Кой всъщност управлява? #Кой всъщност управлява.

Реакциите на хората около мен когато се занимавам с какъвто и да е вид обществена или доброволческа дейност варира от “браво, стискам палци” до пълно безразличие. Или дори присмех, че съм “ебати идеалиста”, или наивен; или странен, че неща като расизъм и хомофобия, които били “културна особеност” ги намирам за отвратителни.

 

Наистина ли нищо не се променя?

 

Един от първите ми спомени от София е подлеза на централната гара, където някъде в края на 90те видях малки бездомни деца да спят прегърнати в студа, с торбички лепило наоколо. Даже бяха бели децата, това явно трябва да се уточни заради “културните особености”. Сега в същия подлез не спят деца, но пък така смърди на пикня и други красоти, че се чудиш да повърнеш ли, или да припаднеш. Този подлез е добра илюстрация, защото все го почистват и ремонтират, и все е зле… Но поне не е дом за деца, така че все пак е по-добре.

Прогресът се случва, просто се усеща ужасно бавно и тегаво. И дори да приемем, че в развитите демокрации е достатъчно хората единствено да гласуват, у нас не е така – трябва много обществена енергия докато ги настигнем. А хората не искат да отделят тази енергия, не знаят как или защо, или не виждат смисъл. И омагьосаният кръг се затваря.

Хм.

Loading Facebook Comments ...

Leave a Reply