Отминала безкрайност

Буден съм.

Не съм сигурен колко е часа, но е светло – яркото слънце ме атакува през големия прозорец. Спи ми се ужасно… Защо се събудих? Колко часа спах? Ефектът на киселината трябваше вече да е отминал, щом успях да заспя въобще… И все пак всичко ми е малко размазано, стените пак леко се огъват над мен… Трети трип на LSD в живота ми – наистина e различен наркотик. Целия мириша на слюнка и пот, а в устата ми – останки от вкус на вагина, премесени с нещо друго и далеч не толкова приятно…

Къде е тя?

Осъзнавам, че чувам шума на душа някъде из зад отворената врата на спалнята едва когато спря. След секунди тя дойде. Загърната с тъмно синя кърпа, боса, със себе си носеше миризмата на пара, на сапун и праскова… Естествено червената й коса падаше на клечки върху малкото й, слабо тяло и широкото й лице. Очите й бяха наситено зелени, а дясната й ръка беше цялата обгърната в ръкав от татуировки.

Не обичам да правя секс на тъмно, или когато съм пийнал или друсан: винаги виждам някоя бивша вместо реалното момиче върху мен. Така и не успях да разбера защо – със сигурност не е по желание и със сигурност не е защото в мислите си съм с друга.  Не искам да живея в миналото си, но то ме мрази и яростно ме преследва навсякъде. Тя обаче ми действа добре: мога да я чукам и на тъмно, и пиян; и виждам, усещам единствено нея. Впечатляваща. Жена категория “Пич”: удивително рядка порода, независимо че всичките квачки се мислят за такива. При нея типичните женски простотии почти липсват, не ти говори с тъпоумни метафори, намеци и няма лексиконски очаквания за “истинския мъж”. Здраво стъпила на земята – но някак по женски. Крачи в живота си уверено, с малки нежни ходила, педикюр и грациозна походка.

Това е тя.

Ляга до мен и нежно слага ръка на гърдите ми. Тялото й е все още влажно, тук там се стичат капки. Кожата й е настръхнала. Като коте. Усмихвам се. За момент ми се струва, че от плътта й струи светлина. LSD-то явно още ми действа. Мълчим. Едно от най-хубавите неща, които могат да ти се случат е да срещнеш някого, с когото просто можеш да си мълчиш… Не бях и мечтал за такава любов!

Унасям се отново. Някъде далеч чувам писъци и плач. Всичко наоколо е без пространствено, тъмно, лилаво и червено. Разплакан лекар с окървавена манта. Зад него операционна маса, на нея лежи жена с червени коси. Опитвам да видя коя е, но някой ме дърпа назад. Трябва да видя жената, защото мисля, че е… Не, няма как да е тя! Престани да ме дърпаш! Кой си? Какво си? Лекарят продължава да плаче и да прикрива жената с тялото си. Сваля маската си и промълвява с грубите си напукани устни, изпод белия си спретнато подстриган мустак:

—“Трябва да се отскубнеш.”

Не мога да спра, но не мога и да се отскубна от Нещото. Дърпам се. Крещя. Удрям по въздуха. Хапя в безумно отчаяние по Онова, което ме дърпа назад. Невидимото. Стомахът ми е толкова свит от страх и ярост, че чак боли. Но не мога да спра! Защото, Бога ми, мисля, че е тя. Но не може да бъде… Чакай! Та тя лежи до мен! Да! Това е просто сън! Ето, сега ще отворя очи, и…

Буден съм.

Не съм сигурен колко е часа, но е тъмно. По-тъмно никога не е било. А нея извън сънищата отдавна я няма.

Спи ми се ужасно… Защо въобще се събудих?